История на етноса
Животът им е едно пътуване, едно непрекъснато придвижване към подходящите за животните, които отглеждат, пасбища. През пролетта, когато снеговете се стопят, се качват заедно с жените, децата и стадата си, с целия си стан по най-високите и каменисти планини, по техните плата (лакес), по равните места, където овцете (прòта), козите (гидỳра), конете и мулетата (валмариò) намират богата растителност за да се хранят, да прекарат лятото (на ксикалукириàсун) по летните пасбища (ксикалукириò). И през есента (хнòпро), с първите дъждове и студа, които измъчват животните и отнемат млякото им, слизат в полето за да прекарат зимата (ксехмадиàзун) по зимните пасбища (химадиà), където има храна за стоката (прàмата).
В по-старо време са имали само овце – обикновено черни на цвят (лàя), те дават най-много мляко – и никога кози, или най-много от пет до двадесет от тях. Но дори и сега, най-представителните, автентичните (вери) каракачани, опитните чобани, винаги отглеждат овце и много малко кози. И въпреки че сега се принуждават да увеличат броя на козите, винаги се отнасят с пренебрежение към тях и обикновено „по овцете се мери челникът” („пано ста прота метрун тон челинга”), т.е. според имущественото състояние на неговия стан.
Разделени са на родове, компании и стопански организации, състоящи се от свободни сдружени семейства, наречени челингата (станове).
Всяко челингато потегля само от зимните пасбища през пролетта, след Свети Георги (6 май) към планините, които смятат, че са тяхната родина. Към средата или края на месец май челингато-то (станът) стига до високите места (пшлòмата), където прекарва лятото и откъдето ще потегли отново само към ниските места (хамлòмата), малко преди или малко след Свети Димитър (26 Октомври = 7 ноември по стар стил).Географско разпространение на каракачаните
Климатичните условия и релефните форми на Балканския и гръцкия полуостров са причинили появата на номадски народи по тези места. (…) Между всички останали истински номади пастири и истински гърци – и то горди с този факт – са каракачаните.
Характерните планински масиви на Балканите (…) образуват едно огромно пипало от планини и полета, изпълнени с поляни, подходящи за летни и зимни пасбища. В това голямо географско пространство и в рамките на големите артерии от Стара планина до Егейско море и от Адриатическо море до Константинопол, и по-нататък във вътрешността, са ставали от много древни времена придвижванията на много племенни групи. В същото това пространство, благодарение на климатичните условия, с точка на тръгване и убежище в планините, са се движели свободно и номадите. Напълно нормален е фактът, че това движение не е било прекъснато, когато са били образувани по места постоянните градски центрове, нито когато е настъпило общото римско владичество, нито когато страните са били отново включени в общата политическа власт на Византийската или на Османската, по-късно, империи.
Безкрайни хребети, планински склонове, много високи върхове с характерни седловини образуват една огромна планинска група, разделена от гъсти и обикновено тесни долини, които се притискат до Йонийско и Егейско море и не оставят място за богати и широки полета. Тези планини, изпълнени със склонове с много и хубави ливади, с летни пасбища подходящи за малки животински видове, са позволили на балканските и гръцките популации да се занимаят с дребно скотовъдство в голям мащаб. Така една част от гръцките племена, които от происторическата епоха са навлизали от Дунав и Хемус (Стара планина) на Балканите, за да се разпръснат лека-полека по планинските масиви и долините на континентална Гърция (например, разни дорийски племена), съвсем логично е да са били или да са се превърнали в номадски животновъдски родове. Такива са и каракачаните, които са запазили незасегнат гръцкия си произход и всички онези признаци, които сочат за техния древен произход”.